СЕПТЕМВРИ

Бащиният дом ме чака

с лешниците сред тревата

в светналия двор.

Старецът –

                  орех

с клони над комина

с китки орехи ме кани

и уж като закачка

ми подхвърля отвисоко

по някой подранил.

От ветрецът ли в листата

или може би така е,

но той ми се покланя,

от щастие шепти.

Как притчите му да узная –

само птиците разбират

                        тайния език.

Бащиният дом ме чака

със стряхата предзимна...

На припек съм, но някой

ме прегръща мълчешком.

                  ПОЕТЪТ

Когато поетите ги мислят за луди,
а всеки луд си има сълза,
тогава, Господи, и ти си заблуда.
Така ли е или греша?

Изкристализира ледът по стъклото
на единствения прозорец в света.
Последният залез и тъмното
плисват в стаята непрогледна мъгла.

Тогава остава светлината от погледа
          на поета,
                          който си има сълза.

e-book: Безвремие /лирика/ от Кремена ЯЧЕВА

             худ. Румен Тодоров

                 * * *
                   /По стих на Иван Динков/

"Няма повод този свят
да се повтори"...
А навън е пролет, брат.
Навън е пролет...

Виж просяците как
са приседнали на припек.
Нали е пролет, брат?
Нали е пролет?

И бездомниците чак
са разгърдили палтата.
Че е пролет, брат.
Че пак е пролет.

И кучетата с тях -
по-смели, закачливи...
Ех, каква е пролет, брат!
Ех, каква е пролет!

И да няма повод този свят
да се повтори,
отново вън е пролет, брат!
Отново вън е пролет!

                  7  НОЩИ

7 нощи след това
сънувам твоето отдаване.

7 нощи след това
до лудост искам да си близо.

7 нощи след това
разумът ми чака вън на прага.

7 нощи след това
не знам затворих ли вратата.

7 нощи след това
помня - беше пълнолуние.

7 нощи след това
дишам в ноктите на самотата.

7 нощи след това
аз се уча на смирение.

                  БЕЗВРЕМИЕ


Когато съм с тебе, спира времето.
Сърцата отмерват безвремие.
Когато съм с тебе, се свива пространството.
И чака. Чака Големия взрив.
Да се повтори.

                СНЯГ
               "Душата ми плаче за сняг,
                за бяло, за чисто душата ми плаче."
                                       Стефан Цанев

Сняг.
Сняг в изобилие -
щедър подарък от Бога.

Побеляват чувства изтънели,
мисли парцаливи
и скимтящи желания.

Сняг.
Сняг в изобилие -
щедър подарък от Бога.

Стъпки и лапи, лапи и стъпки -
без посоки, разбъркани,
сякаш още се чудят
накъде да поемат.

Сняг.
Сняг в изобилие.
А души със снежинки
танцуват понесени
танца поръчан от Бога.

              ПЕЕЩИЯТ ПУМПАЛ


Завъртя се, засвири
и...
     блъсък в стената.
Спря,
     счупи се пумпалът.
Синът ми заплака.
     Тресеше се в мъката.
Спокойно! По-тихо, сине!
     Малко търпение
и погледни -
     частите вече слепени.
Завъртя се, засвири,
     понесе се пумпалът.
Виждаш ли, сине?

И в живота е същото -
     частите слепваш,
     но някак по-трудно
     и с много търпение.

                    * * *

Това е пустиня, Малък принце!
Затова никой не ти отвръща...
                                И аз съм тук...
                                           И аз сама.
Лутам се, търся хората.
Кози изгризаха последните храсти.
Останаха камъни, само камъни,
                                           голи камъни.
Някои приличат на статуи,
но не ми казват нищо.
Топли са, ала от слънцето,
което цял ден ги припича.
Красиви са, ала от вятъра,
който дори и нощем ги вае.
Плачат ли, това е росата
и е тайна в мига преди изгрева.
А хората...
Ще ги търсим, Малък принце,
на друга планета.

                 ВЕЛИКДЕН
                         /SMS-поезия/

Любов
и светлина.
Но невидим
е Месията.
Камбанен звън -
"Смертiю
смерть поправъ."
Повярвахме.

                   * * *
                      "И се уча на бъдеща смърт."
                                         Павел Матев

Вдигам тост за белоногия орех,
който мъдро за нас е опазил
в своя корен бъчвата с вино.
Едно ли детство е скътал в клонака!


Вдигам тост за белоногия орех!
Тук през зимата гнездата са пусти,
но да чакам от него се уча -
не идва пролет, когато поискаш...


Вдигам тост с белоногия орех -
с вино срещаме, с вино изпращаме.
А всеки тост е знак, че сме смъртни
и всеки спомен е част от безсмъртие.

                   * * *
                "Не искам много от живота -
                         докрай да съм човек."
                                  Димитър Милов

Един бездомник хранеше гълъби.
Дали хлябът му беше във повече?...
До него обърната наопаки
                            лежеше торбата.
Един бездомник хранеше гълъби
и протегна ръка да ги погали...
Боже!
Та той единствен разбираше
            какво е глад
                      и студ,
            и безчувствени погледи,
            и ритник на ботуш,
            и замеряне с камъни...
Той единствен ги разбираше.
А те щедро се отплащаха -
    осмислили това му съществуване.

                       * * *
              "И на белите птици понякога
                пред очите внезапно е тъмно."
                                   Елка Няголова

Пак въздух недостига за мислите.
И рухваш от тътена на омразата.
Безразличен оставаш към болката.

А там някъде птици се реят.

Между пръстите губят се капките.
Солени от пръстта ти са устните.
Безсилен оставаш от жаждата.

А там някъде птици се реят.

Не разбираш, но усещаш - обречен си.
И в светлина се разтапя пространството.
Някой казва, че мъртвите чуват...

А птиците?
               Те още се реят...

www.bukvite.com/biblio/bezvremie.pdf

худ. Румен Тодоров

                                              На  44 години.

худ. Петър Багалев

               ВУЛКАН ОТ НЕЖНОСТ


Земетръсно ме разтърси уж познато,
                                уж банално чувство.
А бях в живота си всичко подредила.
Вулкан от нежност внезапно ме обгърна,
мощно ме увлече, безпощадно ме погълна.
Каква ти съпротива! - 
Беззащитна, безпаметна, обречена...
И в океана вълните се отдръпват,
за да дойдат после с по-голяма сила.
Огнедишащо ти вярност подари ми.
Случайна лудост или повеля някаква?!...

Вулкан от нежност в този миг си ти
и аз не искам да съм от спасените.

               ПРИВЛИЧАНЕ


Листата бавно падат към Земята
и нежно я завиват.
                  Нека да й бъде топло!
                                 Защото я обичат.

Дъждът във есенната вечер
задъхано шепти и я приспива.
                  Нека да сънува ручеи!  
                                 Защото я обича.

Луната всяка нощ безмълвно
й открива нова тайна.
                  Нека я усеща близо!
                                Защото я обича.

И аз до теб да стигна искам
като луната, листата и дъжда.
                  Нека да ти бъде хубаво!
                               Защото те обичам.

                   КЪМ ТЕБ

Понечих до душата ти да приближа
и ако можех тайната й да открия.
Загърна се, на разстояние се спря
и с поглед ме отблъсна.


Понечих твоя дом да посетя,
така неканена и може би нахална.
Отвори ми, но някаква стена
на прага ти застана.


Понечих в мечтите ти да се прокрадна
с лисичи стъпки и опашка.
Мълчаливо, на шега ме разгада
и нежно във реалното ме върна.

                  МАЛЪК Е СВЕТЪТ


Често чувам колко малък е светът.
Но малък е наистина, открих,
щом поисках хората да разберат
за мен и теб, за теб и мен -
              за двамата.
Разказах им,че вече се обичаме,
че знак е срещата ни  - орисия.
От какво да се страхувам?
Завист ли?...
                  Рискувах.
                                 И разказах им...
За мен и теб, за теб и мен -
              за двамата.
Малък е светът наистина.
За любовта ни
                 още искам да говоря
на хората,
                  на птиците,
                                       на вятъра.
Но вече всички  знаят...

                       В РОЗОВО

Облякох си отново розовата рокля.
Зная, розовото ми отива.
Тя беше някъде във гардероба.
Дълго и от себе си аз бях я скрила.
Но когато ти на прага ми застана,
реших да съм за тебе изненада -
облякох си отново розовата рокля.
И светна стаята, и аз се изненадах.
Огледалото ли бе ме отразило,
но в розово пламтяха и стените.
А ти затвори с мъжки жест вратата,
грабна ме, високо ме понесе...
И май не стъпвам вече на земята,
че в облачета розови превърна се килима.

                    СЪТВОРЕНИЕ

Извайвам те със пръсти.
                                       И със устни.
Такъв какъвто беше във съня ми.
Адам едва ли бил е по-изящен?
Моделирам всеки мускул на гръдта ти,
бавно слизам към корема.
Рамото заглаждам със дланта си.
Посягам нежно към лицето:
челото, миглите, страните,
брадичката със леката трапчинка,
на устните за дълго аз се спирам.
Дъхът ти искам да усетя -
божествен дар!
                           Несътворим е!                 

               ПЪРВА ПРОЛЕТ


Всички приказки свършват със сватбата.
А аз, виж ме, още съм в бяло.
Пазя роклята, пазя онази
Първа пролет и среща.


Всички приказки свършват със сватбата.
А нашата до днес продължава.
Нека се чудят съседите
и такива неща се случват.


Всички приказки свършват със сватбата.
Два гълъба пред нас се целуват.
Стихваме мигом на пейката -
те и в следващ живот ще се любят.

                 МАГИЯ


Едно момче играе още футбол.
Едно момиче край реката тича.
/Позна ли ги?
                     Вгледай се.
                                    На някого приличат./
Ще бъде, а може би била е
                                    първата им среща.
За кратко, а може би до края
                                    ще останат във магия.
Позна ли ги?
                      Душите ни.
                                        Съдбата ни обрича.
Времето, пространството
                                      накъде изтичат?
Виж,
едно момче играе вече футбол,
едно момиче край реката също тича.
Позна ли ги?
                      Децата ни.
                                    Саможертвено обичане!

            УМОЛЯВАМ ТЕ


Когато решиш да си тръгнеш,
нека аз да съм вече заспала.
Не ме буди.
                   В този миг
може би точно теб ще сънувам -
и не разсърден, скандален,
         а светъл и влюбен,
какъвто беше в началото.
Нали ти запали свещичките
в храма на нашите чувства.
И се молехме вярващи,
че вечно ще бъдем двамата.
Когато решиш да си тръгнеш,
ще чернеят леглото, душата ми,
но няма да искам жертвата -
при мен да останеш...

                   * * *
                        "Каква ти земя обетована
                          щом всичко оттук си отива?!"
                                              Елка Няголова

Изгубихме представата за спокойствие.
Душите ни отлитнаха със птиците.
Не ги задържаха трохите по прозорците, 
                                        нито примките...
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Къде се лутат още бедните?
Ще напълни ли торбата им коричка хляб?
И нощес къде ли ще се приютят?
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Шляпат след колите боси циганчета.
Протягат мършави ръце.
                  Молят се като на Господ.
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Ще се върнат ли след век душите ни
със своята представа за спокойствие?...
Но то не е за нас.
Не е за нас.

            * * *
             "Мама ми опече вселена
               от сладкиши."        
                       Йеуда Амихай
      
Мама ми омеси вселена
и звездите ми поднесе.
От дланта й още топли,
светли от душата й.
С устни ги докосвам
                       предпазливо -
някой ме целуна по устата.

                             * * *
                     "Художникът искаше да нарисува вятъра,
                      и виждаше винаги, че рисува друго."
                                             Атанас Далчев

Синът ми нарисува вятър -
          две - три щрихи върху листа
          стигаха.
Дори и мечти си нарисува -
          те пък бяха завъртулки.
Песен също нарисува -
          линия като вълна безкрайна.
Синът ми е щастлив -
          не знае,
че вятър и мечти, и песен
художниците още искат
                   да си нарисуват.

                        * * *
                         "До изоставената къща
                           пее щурче.
                           Вечерно слънце."
                                         Шики
                           
Къща изоставена - душата ми.
Последният стопанин си отиде.
И викам, викам...
Пустото отвръща ми:
"Последният стопанин си отиде."

Глухарчета пред прага са пораснали.
Глухо тупват вишни във тревата.
Едно щурче нарочно ли, по грешка ли
запяло е и пее пред вратата.

Вечерно слънце - още във очакване
под навеса минута - две се спира.
И кой ще му подвикне там отнякъде:
"Последният стопанин си отиде."

                    * * *
                      "Светът е мой затвор."
                                   Пиер Реверди

Залагах
всичко, което имах:
добрина, надежди -
до последната сълза.
И всичките молитви
си заложих. До една.
Забогатях.
Кой ще каже
честно ли, нечестно ли...
Забогатях с тъга.
И ето ме сама
в едничката килия
на живота ми.

                    * * *
                      "...Сега не притежавам нищо друго
                       освен себе си."
                                       Стефан Цанев

Идеалите ли?
             Изгубих ги някъде
             и познах, че остарявам.
Парите ли?
             Не успях да ги спечеля.
             Живях достойно.
Децата ли?
             Пораснаха...
Роднините ли?
             Мама умря.
             Ограбиха ме другите.
Приятелите ли?
             Вече не ме забелязват.
             Не мога да давам заеми.
Мечтите ли?
             Поставят условие:
             "Ако съм жив..."
И живея...
Живея спокоен -
притежавам само себе си.

                 * * *
                       "Познаваш ли, приятелю,
                               тъгата да живееш?"
                                        Ален Боске

Когато се разчупят не оковите, а нервите...
Когато се разпадне не стената, а тялото...
Когато се разкъса не примката, а душата ти...
Когато се съсирва не кръвта, а мислите...
Познаваш ли, приятелю, тъгата да живееш?


Тогава на всичко дълго търсиш смисъла.
Тогава не предприемаш нищо в хаоса.
Тогава дори не знаеш и какво очакваш.
Тогава имаш много, много време, но...
Понасяш си внимателно тъгата да живееш.

               ДЪЖД
                      "За един ден -
                       толкова много унижения."
                                Блага Димитрова

Куцият не може да избяга
                                  от дъжда.
Бавно стъпва. Трудно се достига 
                                             стряха.
Сам е.
И сякаш, че не бърза.
До кости мокър
                       не може да избяга.
Не! Няма милост
                              за безсилния!

                * * *
                 "...и за да виждам ясно сънищата,
                              аз лягах си със очила."
                                        Атанас Далчев

Вървят приведени хората.
Търсят нещо.
Мърморят си някои.
Никой не бърза.
Все по-ниско се навеждат.
Мъкнат палта избелели.
Очилата си слагат.
Но не виждат...
Не виждат се хората.
И кротко всеки търси
тук някъде мечтите си.

                 * * *
            "Чу ли някой вестта за убийството?
              На площадите нямаше никой."
                                         Атанас Далчев

Надеждата влачеше свойто
                       библейско безсмъртие.
И говореше само със Бога.
Изтощена в пустинята,
но никога жалка,
Надеждата нямаше навик да плаче.
Тази сутрин, странно наистина,
случайно откриха я -
сама и мъртва.
Видял ли е някой? -
в тълпата се питаха -
Видял ли е някой убиеца?

                     * * *
                        "Исусе -
                          аз чукам - но не знам къде
                          вратата ти - да търся."
                                    Емили Дикинсън

Има ли трева неотъпкана?
Кораво май ни е ложето...
Има ли огън незабравен?
Нощта вледенява пръстите...
Има ли вода неразмътена?
В жаждата си спомнихме молитвите...
И търсим припряно в джоба си
свещицата - нея да запалим...
В самота се кръстихме, Господи.
За любовта слушаме от пророците...
И тръгваме като слепци с тояжките
с почукване да търсим вратата,
която, обещано е, ще се отвори.
Вратата ти...
              Къде е
                       вратата ти,
                                      Господи?...

                          * * *
                   "Но щеше ли да съществуваш
                     без надеждата,
                     че още може с думи да нахраниш някого?!"
                                           Надя Попова
                                           
Някой там се рови в кофата с отпадъци.
Не търси мойте думи.
Търси хляб. И го поделя с кучето.
И двамата с трескави погледи.
От глад.
Някой там постила си пред прага ми.
Не чака мойте думи.
Намира стряха. И я поделя с кучето.
И двамата с настръхнала козина.
От студ.
Някой там не мисли, че ще има утре.
Не разбира мойте думи.
Изтърсва до троха торбата си. И слага
                                              в нея кучето.
Да са двамата, че страшна е Онази -
                                              непознатата.
А думите?... Къде са думите?

              * * *
                  "Неизбежни неща, неизбежни неща
                                         ни обграждат."
                               Валентина Радинска


И Богородица от иконата
                                     проплака.
Кучката зави по пълнолуние.
Изсъхна манастирската лозница
с вейки като тънки чирози.
Пролет е, а чичопеят
                             си мълчеше.
Изпълзя единствено копривата.
Миришеше на тамян
                            и сух босилек.
Очакваше се новото
                            възкръсване.
Но коя неделя?
Тая или друга някоя?
Някъде някого оплакваха...
Само за смъртта сезони няма.

               * * *
                  ..."Ний те живеем за първи път.
                       Но ти си знаеш, че за последен."
                                        Калин Донков

Като паяжини в запустяла къща
между нас са премълчани думи.
Лудост е! Не виждам шанс за връщане.
Повикът е равен на безумие.
Люшнати внезапно от течение
паяжини в къщата ни оживяват.
Думите се търсят в изречение,
но гласът е този, който ни предава.
Изкушени да сме независими,
преждевременно заставаме пред самотата.
Всеки си измисля своя истина -
пренебрегва оня паяк зад вратата. 

         ЕЖЕДНЕВИЕ
              "Но защо си, животе, тъй жалък..."
                                 Калин Донков

Сред полуистини полуживеем
с полуусмивка, с полувина.
С полудоверие в полуприятел.
С полувяра и в самия Бог.
Полусъзнателно се полулюбим
полуискрени един към друг.
Полуотглеждаме децата си
полугорди от това.
Полуочакващи се полутревожим,
че просто няма полусмърт.

                * * *
                   "Нагазвам винаги в тревата
                     с предчувствието за змия."
                                   Татяна Филева

Уморих се да се страхувам...
Кошмари драскат съня ми,
денят ми набъбва с тревога,
грижа обезцветява душата.
Уморих се да се страхувам.
Змия ли пълзи във тревата
или така ми се струва?
Като в хипноза се спирам -
беда ли предчувствам отново?
Дано така ми се струва...

                           * * *
        "Стопанинът замина за Америка...
       ...ала не съм аз заминавал никъде..."
                           Атанас Далчев

Да тръгнеш, когато всички 
                        отиват нанякъде,
не е оригинално.
Да се върнеш, когато всички
                            са разочаровани,
не е достойно.
Да останеш,
                    горд от самотата си,
сигурно е глупост.
Аз никъде не съм потеглил още,
но стопанинът на тялото -
                                       душата ми
ще се върне ли?

                    * * *
                    "Ако този живот продължи 
                                              още толкова."
                                       Калин Донков

Още колко ли има от пътя ми?
В мойте стъпки изпарява се кръв,
че кръста протърка крилата ми.
Очите ми станаха стръв.
Лях сълзи от страх и безсилие,
от болка и в лудостта.
Плаках пред икони и спомени
и обещавах си - ще устоа.
Още колко остана от пътя ми?
В мене волята е вече троха.
И да вярваш дори във отвъдното,
търсиш смисъл на тази Земя.

                        ДЪРВОТО

То чака по-безмълвно, търпеливо,
ревниво пази тайни и гнезда.
И денем сянка кити услужливо,
а нощем люшва в клоните звезда.

То никога не е било самотно!
Че раните нима ще зарастат?
Със ветрове и бури е имотно
и със крила преди да отлетят.
  
Но сякаш, че е малко натъжено
или на мен така ми се видя...
С каква ли болка ще е примирено
щом има плод и пълни с пух гнезда?

Откри ли там случайно стара рана?
На клона в дясно още тя личи...
Отдавна мойта люлка е люляна - 
детето в мен дали ще различи?

А чувала съм - всичко отминава..
И нужно ни е нещо, но какво?
Тъй споменът за люлки да остава
в останало от детството дърво.

       ПРОПУСНАТИ ШАНСОВЕ


Денят е непредвидено студен
и видимо се сви пространството.
Като бездомни кученца край мен
скимтят пропуснатите шансове.


И самочувствие, и часове
пастелно по паважа се топят.
Всред рекламираните светове
изтръпвам всеки миг като на съд.


Часовникът ми ли измамно спрял
очакванията ми провали?
И някой все не ме е доразбрал -
и дълго от притворство ме боли.


Изгубих сред въпроси без следа
и ренесансовия си портрет.
Вали, изтича покрай мен вода...
Аз тичам пак след влака без билет.

            ЛУДИЯТ


Вали. Не помня вече откога.
Чадъри, тежки маски - не лица.
До глезен в локвата като в шега
сам лудият си търсеше слънца.


И смееше се. А внезапен страх
разбърка странно маски и лица.
Не знам защо, но аз му завидях -
там лудият си имаше слънца.

           ВИЕЛИЦА


Извила като циганка снага,
поли развяла лудо в здрачината,
виелица танцува на снега
напук на бялото и тишината.


Тополите, брезите се въртят
под такта на неземни кастанети,
като във сън на ангели кръжат
и да се спрат поне за миг - къде ти?


Как леко тя подхваща вечерта
и много бързо, страстно я увлича,
почука и на моята врата -
това не е ли някаква поличба?


И там подмамената ми душа,
разголена танцува до забрава.
Дано аз само тука не греша,
но в този миг тя с чудо се кръщава.

                    ***

И като русите циганки
в танц темпераментен плувам.
Луда лудее китарата -
само зова й аз чувам.


Вятър полите ми грабне ли
бялват ту рамо, ту глезен.
Порив в косите ми лумнали
диво в нощта е извезан.


И като русите циганки
любя - разлюбвам без мяра.
Все по очите ли въглени
лудост пилея на вяра.


Стара орисница каза ми:
"Дъще, ще бъдеш щастлива
със черноок само, чуваш ли?
С друг не отивай, не бива!"


Ето ме вече покорна и
странна сред всички робини.
Ах, но къде ли е старата?
Твойте очи са май сини...

                         ***

Начало във самия край на лятото,
а ето вече падат орехи край нас.
По някакъв си бряг, полупознати и
лишени от посоки, ме водиш вече час.
И някак неусетно спира залезът -
минута, две - откриваме без глас -
еднакво сме очаквали началото -
началото, което чакало е нас. 

                      * * *

От мен тръгват разумни пътеки
и дъжд есенен вече вали.
Докога ще се спирам на всеки
кръстопът? От посоки боли.

И понасям простени обиди,
тайни притчи за луда любов,
за да може, когато си ида
да посипе след мен богослов. 

                       * * *


Този град ти остана длъжник.
Пази твоето кратко присъствие.
Колко спомени аз изгорих,
а остана градът вместо пръстена.


Тази есен пак нещо таи -
крие огън за всичко отминало,
но и тя ти остава длъжник -
в есента ще съм влюбена винаги.

                               * * *

Оставете ме! Аз имам своя Амхърст,
свойте изгреви и залези с пчели,
свойте кратки стихове (самоизмама),
ветрове, при мен за кой ли път дошли!


Завиждайте! За моя вечен Амхърст.
Всеки стрък трева е враснал в мен, боли.
Не, това не е досадна мелодрама...
В малки чудеса душата се кали.

www.youtube.com/kremena59

                        * * *


Днес дърветата се молят за роса -
вдигнали са сухите си клони.
Те не вярват даже в свойте чудеса -
някой и гнездата е оронил.


Дъждовете кратки дълго ни горчат
и пръстта от тях е наранена.
Слънчогледите безмилостно стърчат
черни и безсилни като вена.


Извори затварят своя кръговрат,
а чешмите в камъка вградени
млъкнали завинаги ще преродят
своя вик в най-живата легенда.






                        * * *


Моят кактус цъфна -
секунда  само след смъртта ми.


Подредиха се звездите ми щастливо -
секунда само след смъртта ми.


Точно тебе чаках. И дойде -
секунда само след смъртта ми.

www.bukvite.com/biblio/bezvremie.pdf

                                        

                    Първата книга -1991год.