* * *
                        "Каква ти земя обетована
                          щом всичко оттук си отива?!"
                                              Елка Няголова

Изгубихме представата за спокойствие.
Душите ни отлитнаха със птиците.
Не ги задържаха трохите по прозорците, 
                                        нито примките...
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Къде се лутат още бедните?
Ще напълни ли торбата им коричка хляб?
И нощес къде ли ще се приютят?
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Шляпат след колите боси циганчета.
Протягат мършави ръце.
                  Молят се като на Господ.
Тук уж всичко има в изобилие,
но не било за нас.
Не било за нас.
Ще се върнат ли след век душите ни
със своята представа за спокойствие?...
Но то не е за нас.
Не е за нас.

            * * *
             "Мама ми опече вселена
               от сладкиши."        
                       Йеуда Амихай
      
Мама ми омеси вселена
и звездите ми поднесе.
От дланта й още топли,
светли от душата й.
С устни ги докосвам
                       предпазливо -
някой ме целуна по устата.

                             * * *
                     "Художникът искаше да нарисува вятъра,
                      и виждаше винаги, че рисува друго."
                                             Атанас Далчев

Синът ми нарисува вятър -
          две - три щрихи върху листа
          стигаха.
Дори и мечти си нарисува -
          те пък бяха завъртулки.
Песен също нарисува -
          линия като вълна безкрайна.
Синът ми е щастлив -
          не знае,
че вятър и мечти, и песен
художниците още искат
                   да си нарисуват.

                        * * *
                         "До изоставената къща
                           пее щурче.
                           Вечерно слънце."
                                         Шики
                           
Къща изоставена - душата ми.
Последният стопанин си отиде.
И викам, викам...
Пустото отвръща ми:
"Последният стопанин си отиде."

Глухарчета пред прага са пораснали.
Глухо тупват вишни във тревата.
Едно щурче нарочно ли, по грешка ли
запяло е и пее пред вратата.

Вечерно слънце - още във очакване
под навеса минута - две се спира.
И кой ще му подвикне там отнякъде:
"Последният стопанин си отиде."

                    * * *
                      "Светът е мой затвор."
                                   Пиер Реверди

Залагах
всичко, което имах:
добрина, надежди -
до последната сълза.
И всичките молитви
си заложих. До една.
Забогатях.
Кой ще каже
честно ли, нечестно ли...
Забогатях с тъга.
И ето ме сама
в едничката килия
на живота ми.

                    * * *
                      "...Сега не притежавам нищо друго
                       освен себе си."
                                       Стефан Цанев

Идеалите ли?
             Изгубих ги някъде
             и познах, че остарявам.
Парите ли?
             Не успях да ги спечеля.
             Живях достойно.
Децата ли?
             Пораснаха...
Роднините ли?
             Мама умря.
             Ограбиха ме другите.
Приятелите ли?
             Вече не ме забелязват.
             Не мога да давам заеми.
Мечтите ли?
             Поставят условие:
             "Ако съм жив..."
И живея...
Живея спокоен -
притежавам само себе си.

                 * * *
                       "Познаваш ли, приятелю,
                               тъгата да живееш?"
                                        Ален Боске

Когато се разчупят не оковите, а нервите...
Когато се разпадне не стената, а тялото...
Когато се разкъса не примката, а душата ти...
Когато се съсирва не кръвта, а мислите...
Познаваш ли, приятелю, тъгата да живееш?


Тогава на всичко дълго търсиш смисъла.
Тогава не предприемаш нищо в хаоса.
Тогава дори не знаеш и какво очакваш.
Тогава имаш много, много време, но...
Понасяш си внимателно тъгата да живееш.

               ДЪЖД
                      "За един ден -
                       толкова много унижения."
                                Блага Димитрова

Куцият не може да избяга
                                  от дъжда.
Бавно стъпва. Трудно се достига 
                                             стряха.
Сам е.
И сякаш, че не бърза.
До кости мокър
                       не може да избяга.
Не! Няма милост
                              за безсилния!

                * * *
                 "...и за да виждам ясно сънищата,
                              аз лягах си със очила."
                                        Атанас Далчев

Вървят приведени хората.
Търсят нещо.
Мърморят си някои.
Никой не бърза.
Все по-ниско се навеждат.
Мъкнат палта избелели.
Очилата си слагат.
Но не виждат...
Не виждат се хората.
И кротко всеки търси
тук някъде мечтите си.

                 * * *
            "Чу ли някой вестта за убийството?
              На площадите нямаше никой."
                                         Атанас Далчев

Надеждата влачеше свойто
                       библейско безсмъртие.
И говореше само със Бога.
Изтощена в пустинята,
но никога жалка,
Надеждата нямаше навик да плаче.
Тази сутрин, странно наистина,
случайно откриха я -
сама и мъртва.
Видял ли е някой? -
в тълпата се питаха -
Видял ли е някой убиеца?

                     * * *
                        "Исусе -
                          аз чукам - но не знам къде
                          вратата ти - да търся."
                                    Емили Дикинсън

Има ли трева неотъпкана?
Кораво май ни е ложето...
Има ли огън незабравен?
Нощта вледенява пръстите...
Има ли вода неразмътена?
В жаждата си спомнихме молитвите...
И търсим припряно в джоба си
свещицата - нея да запалим...
В самота се кръстихме, Господи.
За любовта слушаме от пророците...
И тръгваме като слепци с тояжките
с почукване да търсим вратата,
която, обещано е, ще се отвори.
Вратата ти...
              Къде е
                       вратата ти,
                                      Господи?...

                          * * *
                   "Но щеше ли да съществуваш
                     без надеждата,
                     че още може с думи да нахраниш някого?!"
                                           Надя Попова
                                           
Някой там се рови в кофата с отпадъци.
Не търси мойте думи.
Търси хляб. И го поделя с кучето.
И двамата с трескави погледи.
От глад.
Някой там постила си пред прага ми.
Не чака мойте думи.
Намира стряха. И я поделя с кучето.
И двамата с настръхнала козина.
От студ.
Някой там не мисли, че ще има утре.
Не разбира мойте думи.
Изтърсва до троха торбата си. И слага
                                              в нея кучето.
Да са двамата, че страшна е Онази -
                                              непознатата.
А думите?... Къде са думите?

              * * *
                  "Неизбежни неща, неизбежни неща
                                         ни обграждат."
                               Валентина Радинска


И Богородица от иконата
                                     проплака.
Кучката зави по пълнолуние.
Изсъхна манастирската лозница
с вейки като тънки чирози.
Пролет е, а чичопеят
                             си мълчеше.
Изпълзя единствено копривата.
Миришеше на тамян
                            и сух босилек.
Очакваше се новото
                            възкръсване.
Но коя неделя?
Тая или друга някоя?
Някъде някого оплакваха...
Само за смъртта сезони няма.

               * * *
                  ..."Ний те живеем за първи път.
                       Но ти си знаеш, че за последен."
                                        Калин Донков

Като паяжини в запустяла къща
между нас са премълчани думи.
Лудост е! Не виждам шанс за връщане.
Повикът е равен на безумие.
Люшнати внезапно от течение
паяжини в къщата ни оживяват.
Думите се търсят в изречение,
но гласът е този, който ни предава.
Изкушени да сме независими,
преждевременно заставаме пред самотата.
Всеки си измисля своя истина -
пренебрегва оня паяк зад вратата. 

         ЕЖЕДНЕВИЕ
              "Но защо си, животе, тъй жалък..."
                                 Калин Донков

Сред полуистини полуживеем
с полуусмивка, с полувина.
С полудоверие в полуприятел.
С полувяра и в самия Бог.
Полусъзнателно се полулюбим
полуискрени един към друг.
Полуотглеждаме децата си
полугорди от това.
Полуочакващи се полутревожим,
че просто няма полусмърт.

                * * *
                   "Нагазвам винаги в тревата
                     с предчувствието за змия."
                                   Татяна Филева

Уморих се да се страхувам...
Кошмари драскат съня ми,
денят ми набъбва с тревога,
грижа обезцветява душата.
Уморих се да се страхувам.
Змия ли пълзи във тревата
или така ми се струва?
Като в хипноза се спирам -
беда ли предчувствам отново?
Дано така ми се струва...

                           * * *
        "Стопанинът замина за Америка...
       ...ала не съм аз заминавал никъде..."
                           Атанас Далчев

Да тръгнеш, когато всички 
                        отиват нанякъде,
не е оригинално.
Да се върнеш, когато всички
                            са разочаровани,
не е достойно.
Да останеш,
                    горд от самотата си,
сигурно е глупост.
Аз никъде не съм потеглил още,
но стопанинът на тялото -
                                       душата ми
ще се върне ли?

                    * * *
                    "Ако този живот продължи 
                                              още толкова."
                                       Калин Донков

Още колко ли има от пътя ми?
В мойте стъпки изпарява се кръв,
че кръста протърка крилата ми.
Очите ми станаха стръв.
Лях сълзи от страх и безсилие,
от болка и в лудостта.
Плаках пред икони и спомени
и обещавах си - ще устоа.
Още колко остана от пътя ми?
В мене волята е вече троха.
И да вярваш дори във отвъдното,
търсиш смисъл на тази Земя.