СЕПТЕМВРИ

Бащиният дом ме чака

с лешниците сред тревата

в светналия двор.

Старецът –

                  орех

с клони над комина

с китки орехи ме кани

и уж като закачка

ми подхвърля отвисоко

по някой подранил.

От ветрецът ли в листата

или може би така е,

но той ми се покланя,

от щастие шепти.

Как притчите му да узная –

само птиците разбират

                        тайния език.

Бащиният дом ме чака

със стряхата предзимна...

На припек съм, но някой

ме прегръща мълчешком.

                  ПОЕТЪТ

Когато поетите ги мислят за луди,
а всеки луд си има сълза,
тогава, Господи, и ти си заблуда.
Така ли е или греша?

Изкристализира ледът по стъклото
на единствения прозорец в света.
Последният залез и тъмното
плисват в стаята непрогледна мъгла.

Тогава остава светлината от погледа
          на поета,
                          който си има сълза.