С Е Д Е М

         П Р И К А З К И

          З А   Ж А Б Ч Е

/  ЗА ВСЕКИ ДЕН ОТ СЕДМИЦАТА /

КРЕМЕНА  ЯЧЕВА

ПОНЕДЕЛНИК

                                   ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

   В блатото край село Крива бара живеело едно жабче. То много се гордеело с опашката си. О-о-о, но вие не знаете ли, че когато се излюпят от яйцата си жабчетата имат опашка, за разлика от пилeнцата, например. И тяхната опашка е много, много дълга, досущ като дръжка на лъжица и затова съвсем малките жабчета

ги наричат „попови лъжички”. Имат си опашки, но си нямат крачета. Не се натъжавайте. На тях в началото не им трябват крачета. С опашките си плуват като рибки. А като пораснат малко, появяват им се и крачета. Но не щеш ли в един момент опашките на поповите лъжички се откъсват и те си остават само с крачетата. Започват да плуват и да подскачат с тях, без опашки.

    И това жабче, когато било много малко, като всички други попови лъжички, си имало изящна опашка и с нея плувало така изкусно, че всички възрастни и не толкова възрастни жаби му се възхищавали, а рибките му завиждали.

    И то много се гордеело с опашката си.

    Появили му се и крачета.

    Всичко вървяло по реда на нещата, но малкото жабче откъде да знае какъв е редът на нещата.                                                                            

    Една сутрин се събудило без опашка. И това много го натъжило.        Всички в блатото забелязали това.

    Една стара жаба се заела да го успокоява, но напразно. То било може би най-тъжното жабче в блатото.

    Вярно, вече можело да използва крачетата си не само за плуване, а и да излиза на един голям камък, който се показвал над повърхността на блатото и оттам да скача отново във водата. И ако не било толкова тъжно, сигурно щяло много да се забавлява.

    Един ден над блатото се извила голяма сянка. Всички жаби изпаднали в паника. Тези, които били наклякали на разговорка по съседните камъни бързо зацамбуркали във водата,

а тези които плували волно по повърхността на блатото, се гмурнали по-надълбоко.

    И жабчето не останало назад. Видяло какво правят другите жаби и без да му мисли много, се мушнало под един камък. И точно навреме. Без малко да го клъвне щъркелът. Притаило се и зачакало да види какво ще стане.

    Да, ама не видяло голямата водна змия. Бяха му казали да се пази от нея. И даже не разбрало точно какво става над главата му.

     Изведнъж змията се заувивала и застенала.

    Един дълъг клюн я стегнал като клещи и я вдигнал във въздуха. Тя не могла да избяга. Имала дълга опашка. А щъркелът бил доволен от улова си.

    Жабчето се разтреперило, но успяло да види как щъркелът плеснал с криле и отнесъл водната змия със себе си.

    Било му трудно да се опомни, но като се поуспокоило, усетило, че се радва.

    Да оцелееш в блатото, не е чак толкова лесно.

    И разбрало, че да тъгуваш за една изгубена вече опашка, сигурно е глупаво.                                     

       

    

ВТОРНИК

                 ЖАБЧЕТО, КОЕТО ИСКАЛО ДА ЛЕТИ

                             / Приказката продължава.../

        След като разбрало, че наистина е тъжно да си загубиш опашката, но още по-тъжно е да попаднеш в клюна на щъркела заради дълга опашка, жабчето се успокоило и започнало по- смело да излиза от водата на блатото като изпълзявало ту на един, ту на друг крайбрежен камък. Било любопитно жабче, а  светът гледан от камъка бил много по-голям.

        Най-интересни му били пеперудките. И понеже нe проумявало по какъв начин те танцуват из въздуха след като си нямат опашки, решило да попита старата жаба.

    – Ами, пеперудките летят. Имат крилца и могат да летят... И мухите имат крилца. И те летят. Затова толкова трудно ги хващаме.

    Значи, тайната била в крилцата. Жабчето не било виждало до този ден летящи жаби, но страшно му се приискало да лети. Дори си представило как има крила и как прелита от камък на камък, пък  и по-далече и по-високо се опитвало да достигне в мечтите си. Нищо че често чувало един стар жабок да повтаря:

–       Ние сме осъдени да живеем в блатото.

    О, добре че малкото жабче не разбирало какво е да си осъден и не обръщало внимание на думите на жабока, а продължавало да мечтае.

    Жабчето започнало да мисли само за това – как да се сдобие с крилца. Дали пък няма да му пораснат? Нали така му пораснаха крачета!

    Често се оглеждало във водата на блатото, но гръбчето му оставало гладко като на другите жаби. Един ден решило, че няма

да чака повече и по друг начин ще се опита  да достигне по-далече и по-високо, та чак до облаците.

    Е, нямаше си крилца, но пък си имаше ципи между пръстите на крачетата. Защо да не използва тях?...

    Така жабчето започнало всеки ден да се упражнява. Скачало от камък на камък. Отначало на по-близките, после на по-далечните. Е, цамбурвало и във водата. Но изпълзявало отново и подскоците продължавали. Започнало да усеща, че му става все по-лесно и по-лесно.

    Забелязало и как го гледат другите жаби – с ококорени очи, от учудване или от завист. И така си оставали с ококорени очи.

    Но жабчето не се интересувало от това. Важното е, че почти се научило да лети. И правело най-дългите и най-високите скокове от всички жаби в блатото. Така е, когато упорито следваш мечтите си.

    И всички жаби, които си останали с ококорени очи от учудване, започнали да се упражняват в летене.

    Затова днес всички жаби имат кръгли, изпъкнали очи и правят много големи скокове.

    Още са учудени и още се учат да летят.

    

СРЯДА

                 КОГАТО МАЛКИТЕ ЖАБЧЕТА

                               НЕ СЛУШАТ

                      / Приказката продължава.../

    И в това блато както във всяко друго си има правила. И който не ги спазва, му дърпат ушите.

    Всъщност знаете ли защо на жабите ушите не се виждат, скрити са? За чуването чуват, но не можеш да им издърпаш ушите.

    След като жабчето се научило да скача все по-високо и все по-далече започнало да създава проблеми на възрастните. Често се заигравало и забравяло да се прибере навреме за вечеря, особено когато  се отдалечавало от блатото.

    Възрастните жаби започнали да се тревожат за него. Ами как не! Щъркелът все по-често навестявал блатото, пък и децата на водната змия пораснали...

    А жабчето, което решило, че вече е достатъчно голямо, ставало все по-непредпазливо и все повече не слушало, когато старата жаба му давала съвети.

    И другите млади жаби решили, че не е лошо и те да си извоюват свободата.

    Започнали да не се подчиняват на реда в блатото, който бил установен откакто свят светува.

    Една вечер след като слънцето залязло, в блатото били само старите. Чакали си децата и често, често доплували до брега, за да видят не идват ли отнякъде. Нямало ги. Ами сега! Какво да правят... Старата жаба предложила да започнат да ги викат. Другите се съгласили. Започнали. Всяка жаба викала името на детето си. Но жабешките имена си приличат, та хората, които ги чули тогава, им се сторило,че викат едно и също.

    И малките жабчета ги чули. Това им помогнало да се ориентират по-бързо и безгрешно в тъмното по пътя към блатото.

Когато се прибрало и последното закъсняло жабче, старите

започнали да се карат и се стигнало до там, че се опитали да им издърпат ушите. Малките обаче веднага си ги скрили. И оттогава до ден днешен не можеш да видиш къде са ушите на жабите. А за чуването чуват...

    Затова, когато слънцето залезе, отдалече се чува как старите жаби от блатото край село Крива бара викат малките си в хор. Всяка вика името на детето си, но жабешките имена много си приличат и на нас хората ни се струва, че всички викат едно и също.

    И това се случва винаги, когато децата поискат да бъдат за малко свободни.                                                                                      

ЧЕТВЪРТЪК

                     ЗАЩО ЖАБИТЕ МЪЛЧАТ ?

                            / Приказката продължава.../

    Жабчето от блатото край село Крива бара упорито се упражнявало всеки ден в скачане. То не се научило да лети, но затова пък започнало да изпълнява най-невероятните и красиви скокове, които една жаба някога е правила. Другите жаби го гледали със затаен дъх. Над повърхността на водата се виждали само очите им – големи и ококорени. И тишината, която пазели, жабчето приело за възхищение. Може и така да било. Но след поредното постижение, жабчето решило да им се поклони. Очаквало аплодисменти. А жабите имат много хубави длани с дълги пръсти и ципа между пръстите – само за аплодисменти. Но какво било учудването му, когато само едно много малко жабче, което току-що си било изгубило опашката, се развикало от радост. Всички други възрастни и не толкова възрастни жаби мълчаливо започнали да потъват под повърхността на водата, все едно че нищо не са видели. Когато жабчето се изправило след поклона и се огледало, наоколо било почти пусто. Само мъника продължавал да се възхищава. Къде изчезнали другите? Жабчето не ги виждало, но въпреки че кожата му била дебела, с нея усещало, че някой тайно го наблюдава. Поело дълбоко въздух, успокоило се и се приготвило да постави следващия си рекорд. Е, било малко разочаровано, че не оценили успеха му и за миг си спомнило как всички се възхищавали на изящното му плуване, когато било още попова лъжичка. Погледнало се във водата и видяло, че за разлика оттогава вече изглеждало много по-голямо. А в света на възрастните жаби сигурно успехите не се посрещат с аплодисменти. Може би те се отнасят само за успехите на децата.

„Но това май е по-тъжно отколкото да си изгубиш някъде опашката.” – помислило си жабчето и скочило. Този път обаче не толкова далече и не толкова високо.

    Когато видяло старата жаба, която клечала замислена на един камък, жабчето решило да сподели усамотението й. Скочило до нея, въздъхнало и зачакало тя да го заговори.

    – Не се тревожи, завиждат. Не могат като теб и завиждат. Затова мълчат. – сякаш му отговорила жабата.

    Но какво означава „да завиждаш” жабчето не било съвсем сигурно,че разбира. Само му било малко тъжно и за да се разнообрази решило да направи следващия си рекорд.

    Оттогава щом жабите мълчат, хората разбират, че жабчето е скочило още по-далече и още по-високо.

    Дори и по жабешката телевизия нищо не споменават за това...   

   

   

   

   

              

ПЕТЪК

                    НИКОГА НЕ Е КЪСНО

                 ДА СРЕЩНЕШ ПРИЯТЕЛ

                    /Приказката продължава.../

    Жабчето свикнало да го отминават мълчаливо. Какво пък, не е най-важно да бъдеш в центъра на вниманието на другите жаби. Най-важното е да не се отказваш от мечтите си.

    Упорито било жабчето. Всеки ден – тренировки. Всеки ден – нови постижения.

    Но този път станало нещо непредвидено. И то самото не разбрало как точно се случило всичко. При поредния скок изведнъж почувствало остра болка в крака. Болката била толкова силна, че то притворило очи. Ами сега! Не можело да стъпи на крака си. В този момент даже не можело да мисли. Когато отворило очи видяло над себе си един жабок. Той го гледал видимо разтревожен.

    – Счупен ли е? – попитал жабокът. – Не мърдай, ще ти помогна.

    И жабокът се погрижил за жабчето.

    Лежало си на леглото с гипсиран крак в Жабешката болница и по-нещастно жабче от него нямало в блатото. Ами ако не ще може вече да скача?... Какво жабче ще бъде тогава? Виждали ли сте жабче, което да не може да подскача?

    Та това е много, много по страшно отколкото да си изгубиш опашката и от това да не ръкопляскат на твоите рекорди.

    Жабчето изгубило надежда.

    Виждали ли сте как плачат жабите? Трябваше в този момент да видите жабчето с изгубената надежда.

    Било неутешимо, до момента, когато вратата се отворила и в болничната стая влязъл онзи жабок, който го спасил. Жабчето за първи път можало да го разгледа внимателно. Бил странен жабок.

     – Как си , Юнак! – засмял се жабокът. – Гледах скоковете ти и се чудех как го постигаш.

И жабчето разбрало, че този не бил от завистливите. Също        

имал големи и ококорени очи, но от възхищение. И от този поглед му станало някак по-спокойно.

    Наистина жабчето не било срещало този жабок преди. И разбрало защо... Жабокът бил гост в блатото. Художник. Обичал да пътува от блато на блато и да търси красиви пейзажи за претворяване. Рисувал с водни бои. Полагал върху платната си предимно цветове от синьо-зелената гама. Е, понякога използвал и жълто – за отражението на слънцето във водата.

    Обещал на жабчето да го научи да рисува. Дал му нова надежда. И какво по-интересно можело да прави едно жабче с гипсиран крак.

    Започнали с първия урок. Жабокът обяснил, че ако някоя жаба  иска да разбере дали има талант на художник, трябва да нарисува кръг, без пергел, разбира се. И жабчето се справило чудесно. То цамбурнало в блатото и по повърхността на водата се образували не един, а цели четири кръга с един център, в който било жабчето. Май е по-добре така, отколкото да бъде в центъра на вниманието на другите жаби.

    И жабчето започнало да усвоява тайните на рисуването. 

    Оттогава блатото отразява най-прекрасните облаци.

    Осъществила се  една мечта на жабчето – да докосне облаците. И то напълно оздравяло. А жабокът-художник заминал да търси други блата и пейзажи.

    Другите жаби също се пристрастили към рисуването. Но то никак не било лесно. И затова те учат първия урок – правят кръгове във водата.

    Жабчето обаче проумяло много важно нещо. Никога да не губи

надежда и да не спира да мечтае. И никога не е късно да се срещне приятел.

    – Приятел ли? О-о-о, много е трудно да разбереш кой може да ти бъде приятел. – казала му веднъж старата жаба. – Да не се случва да изпаднеш в беда... По очите само не можеш да ги познаеш. На жабите те са големи и ококорени – на едни от завист, а на приятелите от възхищение. Но как да разбереш кой какъв е ?

   

СЪБОТА

                           ТРУДНО НЕЩО

                     /Приказката продължава.../

    Жабчето вече много добре знаело, че трябва да се пази, ама много внимателно да се пази от щъркела и водните змии. И не се случвало да не ги забележи преди да са го приближили. Колкото и да им се искало, те не можели да го изненадат.

    Като ги зървало в далечината, то поставяло поредния си рекорд по дълъг скок и потъвало в центъра на най-красивия кръг нарисуван върху блатото.

    Едно нещо му било още трудно. Как да разбере кой му е истински приятел. Всички приятели си приличат. А кои са истинските? На всички очите били големи и ококорени, но жабчето вече знаело, на едни – от завист, а на други – от учудване.

    – Знаеш ли, ще ти кажа нещо. – посъветвала го веднъж старата жаба. – Моли се. Моли се така: Господи, пази ме от завистливите приятели, от враговете сам ще се пазя.

    Жабчето не разбрало точно на кого да се моли и може би затова било забравило този съвет до деня, когато решило да се похвали на всички с новата си картина.

    Този ден бил слънчев и топъл. Повърхността на блатото представлявала добре опънато платно за рисуване. Върху него жабчето изобразило най-пухкавите бели облаци, които жабите някога са виждали. Всички те били наклякали по камъните и се кокорели. Сигурно от учудване. Ушите на жабите не се виждат, скрити са, но за чуването чуват и жабчето чуло как тихо коментират неговото произведение. Май всички му се възхищавали.

    Изведнъж един жабок, през два камъка вляво, извикал:

    – Хей, хайде да видим картината по-отблизо, че така не се вижда добре.

    И докато жабчето се опомни, всички жаби, едни може би от завист, други може би от наивност, зацамбуркали във водата след жабока. Размътили я с крачетата си. Разровили тинята и я вдигнали от дъното на блатото, така че белите облаци от повърхността  му бавно изчезнали.

    Жабчето стояло на своя камък и не можело да повярва на очите си.

    Спомнило си, че веднъж чуло старата жаба да казва: „Хората обичат често да си мътят водата...”

    Но сигурно и жабите открили, че това е интересно забавление.

    И в този момент през сълзите си забелязало, че не е само. На един не много далечен камък стояло още едно жабче, с което много си приличали. То не било скочило след другите. Стояло неподвижно. Размърдало се чак като чуло подсмърчането. С няколко скока от камък на камък дошло при другарчето си. Прегърнало го и нищо не казало. Понякога думите са излишни. Така двете жабчета стояли едно до друго, докато водата в блатото започнала да се утаява.

     Може би скоро жабчето ще може отново да рисува със своите водни боички, но сега разбрало кой му е истински приятел. Вие разбрахте ли?

    Това е този, който ще се опита да те разбере и ако не може да ти помогне, поне ще те прегърне, за да усетиш, че не си сам.

    А ако видите блатото размътено, без бели облаци върху повърхността му, значи жабите продължават да си мътят водата.

НЕДЕЛЯ

           И  ЖАБИТЕ  СИ  МЪТЯТ  ВОДАТА

                    /Приказката продължава.../

    За жабите от блатото на село Крива бара да си мътят водата станало едно от приятните забавления. Сякаш вече нищо друго не привличало вниманието им. Мътилката превзела водата. Наоколо ставало все по-трудно да се ориентираш. Рибките, които обичат по-чистите води, избягали някъде и в блатото останали само жабите.

    Жабчето се чувствало нещастно. За рисуване и дума не можело да се прошепне. Другите в блатото ставали все по-нервни и раздразнителни. Говорели на висок тон и все по-често се препирали помежду си за щяло и не щяло. Защо? Нямали отговор.

    И последният истински приятел не се виждал вече в тинята. Как да не се чувстваш самотен ?!

    Жабчето клечало на един камък с големи учудени очи и чакало нещата да се променят.

    Недалеч от него, на камъка вляво, дремела старата жаба. И тя не била доволна от това, което се случвало. Може би затова напоследък била толкова умислена.

    Не можело да се разчита вече на мир и спокойствие в блатото. Все някой на някого доказвал, че знае повече от него. И все някой на някого отговарял да си гледа работата.

    Да, ама каква работа да си гледаш в тинята ? Особено когато тинята е стигнала до повърхността.

    Жабчето решило да сподели мислите си със старата жаба:

    – Има ли смисъл да се стои повече в това блато?...Ще тръгна по света да си търся късмета... Блата – колкото искаш по Земята. Все някъде ще бъде по-хубаво от тук.

    Старата жаба се размърдала.

    – Важна е посоката, която ще избереш. Не тръгвай без посока.

Ще се изгубиш. Където и да отидеш, трябва да си помниш гьола и пак да се върнеш в него. Ние, жабите, трябва да си знаем гьола.

Помни, че навсякъде ще бъдеш чужд и все ще се намери някой човек да те подритне.

    Квакнала още веднъж и притихнала.

    А дали жабчето е избрало посока и дали е тръгнало нанякъде или още си живее в блатото край село Крива бара, май никой не може да каже.

    Всички са заети да си мътят водата. Всеки на някого доказва, че знае повече от другите. И всеки на някого отговаря да си гледа  работата. В мътната вода ?! Трудна работа. 

                                                                   
                                                                     КРАЙ

                                  КНИЖКАТА НА ТЕДИ

                     / залъгалки, броилки и игри за най-малките /

 

                                          КРЕМЕНА ЯЧЕВА

                               АЛО, АЛО...

* * *

Ало, ало, телефон,

чуй молба голяма:

Днес целувки милион

ти предай на мама.

* * *

Тик – так,  тик – так!

Слънцето изгрява.

Нашият часовник драг

вика: «Теди, ставай!»

* * *

Измий, измий, водичке

от бялата чешмичка,

очички и ръчички...

Най-бодър съм от всички. 

* * *

Чип, чип в корито...

Кой така ми рита?

Две крачета, две ръчички

ще изплискат всичко.

* * *

Обичам много мама

и тя добра е знам,

но по-сърдита няма

щом аз не ща да ям.

               

* * *

Гургуличке мила, мила,

с дрешка сива и герданче.

В ореха гнездо си свила.

Имаш ли си ти юрганче?

* * *

Плаче малката калинка:

„Скъсах свойта пелеринка.

Моля ти се , бабо мила,

нова би ли ми ушила.”

* * *

Охлю – охлю – охлювче!

Аз съм виж добро момче.

Ти побърза да се свиеш,

но защо от мен се криеш?

* * *

Мраве – мраве – мравчица.

Спряла се под сенчица.

Зрънцето й май тежи...

Няма време да лежи.

* * *

Цигу- мигу- цигулка.

Щурчо води си булка –

Пеперудката с воал.

Почва сватбения бал.

* * *

Жабката се с мен заяжда.

В жабуняка се обажда.

Имала си цял басейн.

Ходила на плаж по Рейн.

* * *

Щърко трака , трака, трака.

Там сега кого ли чака

сам сред тоя жабоняк

на единия си крак?  

* * *

Патенца самички плават.

Няма ли да се удавят?

Вирът тука бил дълбок.

Каза ми един жабок.         

             * * *

Чик – чирик, чик – чирик.

Ама, че си ми плашлив!

Зная ще долитнеш в миг

вържа ли котака сив.

* * *

Ласто – ласто – ластовичко!

Вярно ли, че знаеш всичко?

Крокодилите ужасни

толкова ли са опасни?

* * *

Пиленце жълтур – жълтурче.

Пухкаво сладур – сладурче,

ти недей така ми писка,

да те галя ми се иска.

                            БРОИЛКИ

 

 

 

            БРОИЛКА С КОТЕТА

Наша Писана спи и сънува:

котета малки край нея лудуват.

Едно коте гони сива мишка.

Две котета четат чудна книжка.

Три котета си плетат ръкавици.

Четири котета похапват мекици.

Пет котета танцуват и пеят.

Шест котета за нещо се смеят.

Седем котета нижат герданчета.

Осем котета си слагат коланчета.

Девет котета се люлеят на люлки.

Десет котета се правят на булки.

Наша Писана още сънува...

Викам я аз, тя ме не чува.

      БРОИЛКА В ДЪЖД

Дъжд проливен завалял.

Навсякъде вода и кал.

Под един листец се скрили:

десет пеперудки мили,

девет скачащи щуреца,

осем зелени скакалеца,

седем бръмбари свадливи,

шест мравки мълчаливи,

пет калинки добродушни,

четири светулчици послушни,

три пчелици натежали,

две осички със кинжали

и една нахална листна въшка

дошла по тъничката дръжка.

Тя пък постоянно лапала...

Защо ли под листа прокапало?...

 БРОИЛКА С ЛИГАВНИЧЕ

Първа лъжичка – супата е вкусна.

Втора лъжичка – опарих горна устна.

Трета лъжичка – всичко ще изям.

Четвърта лъжичка – и морковчето там.

Пета лъжичка – Картоф, не ще избягаш.

Шеста лъжичка – коланчето ме стяга.

Седма лъжичка – ще нахраним и котака.

Осма лъжичка – за игра ме мирно чака.

Девета лъжичка – ще стана аз голям.

Десета лъжичка – но само ако ям!

      БРОИЛКА ПРЕЗ ДВЕ

Играли са си във снега

и гърло ги боли сега:

две врабчета с боси крачета,

четири врабчета без палтета,

шест врабчета с голи вратлета,

осем врабчета с червени нослета,

десет врабчета – палави момчета.

Играли са си във снега

и гърло ги боли сега...

      ЗАДАЧКА В ЛОДКА

Тръгнали  със платноходка

на весела морска разходка:

една мушица със свита душица,

две пеперуди с крилца от слюда,

три комара – всеки с китара,

четири щуреца – синове на Свиреца,

пет калинки като малинки.

Колко са в лодката познайте.

„Приятен път!” им пожелайте.

     

   

                    И РЪЧИЧКИТЕ ИГРАЯТ...

               * * *

Да направим люлка

и да люшнем Юлка.        

Люш, люш, люш –

ей така на уж.

------------------------------------------------------

                   /Играе се като подобна народна игра.

                          Хващате двете ръчички на детето,

                          сякаш образувате „люлка”.

                           Докато се казва текста, люлеете „люлката”./

           * * *

Така се пържат мекици.       /Дланите се търкат напред-назад./

Така се разточват пици.        /Дланите се търкат в кръг./

Така се правят кюфтета.        /Дланите се пляскат една върху друга. /

Така се измиват ръцете.         /Ръцете сякаш се мият. Всеки своите./

--------------------------------------------------

                                 /Играе се като подобна народна игра.

                                                 Детето и възрастният застават един срещу друг.

                                                 Подават си ръцете. Докато се казва текста, се изпълняват

                                                 имитиращи движения./

                       * * *

Детето:

               Гу-гу-гу-гу-гу-гу...

               Гълъбчета мили,

               где гнездо сте свили?

               Я при мен се спрете

               и зрънца клъвнете.

Гълъбите:

               Гу-гу-гу-гу-гу-гу…

               Ще си клъвнем, мило.

               Но се е стъмнило.

               Бързаме, че в бука

               малките ни гукат.

               Фър-р-р….

----------------------------------------------

                      /Играе се като народната игра „Гуси, гуси…”

                                Дланите на детето и на възрастния са обърнати надолу,

                                 редуват се хванати с пръсти една върху друга.

                                 Заедно тактуват ритъма на текста. При думата „Фър-р-р”

                                 се пускат и имитират крила т.е. „гълъбите отлитат”./

          * * *

В най-голямата тава

джудженце прави баклава.

Ето тъй я то навива.

После ей така полива.

Братчетата му юнаци

чакат, сучат си мустаци.

И на всякое джудже

джуджето дало по парче:

       На това дало.           /Свива се палеца./

       На това дало.       /Свива се показалеца./

       На това дало.       /Свива се среден./

       На това дало.       /Свива се безимен./

       На това дало.       /Свива се кутре./

И всички сладко яли.

Три дни весели си пяли.

----------------------------------------------------

                       /Играе  се като народната игра.

                               Докато казвате текста, с Вашия показалец

                               правите кръгове  върху дланта на детската ръчичка.

                               Свивате и последователно детските

                               пръстчета в юмруче, което обгръщате

                               .със своите длани./

* * *

       Ние сме приятели добри

       в игра и в работа дори:

       Палецът на всекиго помага.

       Показалецът да съветва му приляга.

       Средният е най-голям и умен.

       Безименият пък е сладкодумен.

       Кутрето е малко и игриво,

       но трябва ли е  много работливо.

       ------------------------------------------

                          /Текстът се казва като се показват

                                       пръстчетата на детето. Така детето научава

                                        наименованията на пръстите на ръката./

              * * *

Събрали са се на поляна

рано утром от зарана

все юнаци със калпаци.

Хоро тропат тез юнаци:

Палецът хорото води,

Показалецът след него скача,

Средният пък все подвиква,

Безименият с устни свири,

Кутрето хоро завива.

Иху – иха,  иха – ха – ха.

Веселят се на поляна...

Вече вечер там настана

и юнаци със калпаци

морни сучат си мустаци.

-------------------------------------------------------

                   /Докато се казва текста, се показват

                    пръстчетата на ръчичката на детето.

                     Така то научава наименованията

                      на пръстите на ръката./

                  * * *

Срещнали са се веднъж

като патенца след дъжд

палец с палец,

показалец с показалец,

среден със среден,

безимен с безимен,

кутре с кутре...

Плеснали ръка в ръка.

Поздравили се така.

--------------------------------

            /В тази игра може да се „срещат” пръстите

                  на двете детски ръчички или пръстите на детскага ръчичка

                  с пръстите на ръката на възрастния.

                  Упражнява се координация на движенията./