ПОЕТЪТ


Когато поетите ги мислят за луди,

а всеки луд си има сълза,

тогава, Господи, и ти си заблуда.

Така ли е или греша?


Изкристализира ледът по стъклото

на единствения прозорец в света.

Последният залез и тъмното

плисват в стаята непрогледна мъгла.


Тогава остава светлината от погледа

на поета,

който си има сълза.

събота, 26 май 2012 г.


ЧЕТВЪРТЪК

                     ЗАЩО ЖАБИТЕ МЪЛЧАТ ?
                            / Приказката продължава.../

    Жабчето от блатото край село Крива бара упорито се упражнявало всеки ден в скачане. То не се научило да лети, но затова пък започнало да изпълнява най-невероятните и красиви скокове, които една жаба някога е правила. Другите жаби го гледали със затаен дъх. Над повърхността на водата се виждали само очите им – големи и ококорени. И тишината, която пазели, жабчето приело за възхищение. Може и така да било. Но след поредното постижение, жабчето решило да им се поклони. Очаквало аплодисменти. А жабите имат много хубави длани с дълги пръсти и ципа между пръстите – само за аплодисменти. Но какво било учудването му, когато само едно много малко жабче, което току-що си било изгубило опашката, се развикало от радост. Всички други възрастни и не толкова възрастни жаби мълчаливо започнали да потъват под повърхността на водата, все едно че нищо не са видели. Когато жабчето се изправило след поклона и се огледало, наоколо било почти пусто. Само мъника продължавал да се възхищава. Къде изчезнали другите? Жабчето не ги виждало, но въпреки че кожата му била дебела, с нея усещало, че някой тайно го наблюдава. Поело дълбоко въздух, успокоило се и се приготвило да постави следващия си рекорд. Е, било малко разочаровано, че не оценили успеха му и за миг си спомнило как всички се възхищавали на изящното му плуване, когато било още попова лъжичка. Погледнало се във водата и видяло, че за разлика оттогава вече изглеждало много по-голямо. А в света на възрастните жаби сигурно успехите не се посрещат с аплодисменти. Може би те се отнасят само за успехите на децата.
„Но това май е по-тъжно отколкото да си изгубиш някъде опашката.” – помислило си жабчето и скочило. Този път обаче не толкова далече и не толкова високо.
    Когато видяло старата жаба, която клечала замислена на един камък, жабчето решило да сподели усамотението й. Скочило до нея, въздъхнало и зачакало тя да го заговори.
    – Не се тревожи, завиждат. Не могат като теб и завиждат. Затова мълчат. – сякаш му отговорила жабата.
    Но какво означава „да завиждаш” жабчето не било съвсем сигурно,че разбира. Само му било малко тъжно и за да се разнообрази решило да направи следващия си рекорд.
    Оттогава щом жабите мълчат, хората разбират, че жабчето е скочило още по-далече и още по-високо.
    Дори и по жабешката телевизия нищо не споменават за това...