СЪБОТА

                           ТРУДНО НЕЩО

                     /Приказката продължава.../

    Жабчето вече много добре знаело, че трябва да се пази, ама много внимателно да се пази от щъркела и водните змии. И не се случвало да не ги забележи преди да са го приближили. Колкото и да им се искало, те не можели да го изненадат.

    Като ги зървало в далечината, то поставяло поредния си рекорд по дълъг скок и потъвало в центъра на най-красивия кръг нарисуван върху блатото.

    Едно нещо му било още трудно. Как да разбере кой му е истински приятел. Всички приятели си приличат. А кои са истинските? На всички очите били големи и ококорени, но жабчето вече знаело, на едни – от завист, а на други – от учудване.

    – Знаеш ли, ще ти кажа нещо. – посъветвала го веднъж старата жаба. – Моли се. Моли се така: Господи, пази ме от завистливите приятели, от враговете сам ще се пазя.

    Жабчето не разбрало точно на кого да се моли и може би затова било забравило този съвет до деня, когато решило да се похвали на всички с новата си картина.

    Този ден бил слънчев и топъл. Повърхността на блатото представлявала добре опънато платно за рисуване. Върху него жабчето изобразило най-пухкавите бели облаци, които жабите някога са виждали. Всички те били наклякали по камъните и се кокорели. Сигурно от учудване. Ушите на жабите не се виждат, скрити са, но за чуването чуват и жабчето чуло как тихо коментират неговото произведение. Май всички му се възхищавали.

    Изведнъж един жабок, през два камъка вляво, извикал:

    – Хей, хайде да видим картината по-отблизо, че така не се вижда добре.

    И докато жабчето се опомни, всички жаби, едни може би от завист, други може би от наивност, зацамбуркали във водата след жабока. Размътили я с крачетата си. Разровили тинята и я вдигнали от дъното на блатото, така че белите облаци от повърхността  му бавно изчезнали.

    Жабчето стояло на своя камък и не можело да повярва на очите си.

    Спомнило си, че веднъж чуло старата жаба да казва: „Хората обичат често да си мътят водата...”

    Но сигурно и жабите открили, че това е интересно забавление.

    И в този момент през сълзите си забелязало, че не е само. На един не много далечен камък стояло още едно жабче, с което много си приличали. То не било скочило след другите. Стояло неподвижно. Размърдало се чак като чуло подсмърчането. С няколко скока от камък на камък дошло при другарчето си. Прегърнало го и нищо не казало. Понякога думите са излишни. Така двете жабчета стояли едно до друго, докато водата в блатото започнала да се утаява.

     Може би скоро жабчето ще може отново да рисува със своите водни боички, но сега разбрало кой му е истински приятел. Вие разбрахте ли?

    Това е този, който ще се опита да те разбере и ако не може да ти помогне, поне ще те прегърне, за да усетиш, че не си сам.

    А ако видите блатото размътено, без бели облаци върху повърхността му, значи жабите продължават да си мътят водата.