ПОНЕДЕЛНИК
ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА
В
блатото край село Крива бара живеело едно жабче. То много се гордеело с
опашката си. О-о-о, но вие не знаете ли, че когато се излюпят от яйцата си
жабчетата имат опашка, за разлика от пилeнцата, например.
И тяхната опашка е много, много дълга, досущ като дръжка на лъжица и затова
съвсем малките жабчета
ги
наричат „попови лъжички”. Имат си опашки, но си нямат крачета. Не се
натъжавайте. На тях в началото не им трябват крачета. С опашките си плуват като
рибки. А като пораснат малко, появяват им се и крачета. Но не щеш ли в един
момент опашките на поповите лъжички се откъсват и те си остават само с
крачетата. Започват да плуват и да подскачат с тях, без опашки.
И това жабче, когато било много малко, като
всички други попови лъжички, си имало изящна опашка и с нея плувало така
изкусно, че всички възрастни и не толкова възрастни жаби му се възхищавали, а
рибките му завиждали.
И то много
се гордеело с опашката си.
Появили му
се и крачета.
Всичко вървяло по реда на нещата, но малкото
жабче откъде да знае какъв е редът на нещата.
Една сутрин
се събудило без опашка. И това много го натъжило. Всички
в блатото забелязали това.
Една стара
жаба се заела да го успокоява, но напразно. То било може би най-тъжното жабче в
блатото.
Вярно, вече
можело да използва крачетата си не само за плуване, а и да излиза на един голям
камък, който се показвал над повърхността на блатото и оттам да скача отново
във водата. И ако не било толкова тъжно, сигурно щяло много да се забавлява.
Един ден над
блатото се извила голяма сянка. Всички жаби изпаднали в паника. Тези, които
били наклякали на разговорка по съседните камъни бързо зацамбуркали във водата,
а тези които плували волно по повърхността на блатото,
се гмурнали по-надълбоко.
И жабчето не
останало назад. Видяло какво правят другите жаби и без да му мисли много, се
мушнало под един камък. И точно навреме. Без малко да го клъвне щъркелът.
Притаило се и зачакало да види какво ще стане.
Да, ама не
видяло голямата водна змия. Бяха му казали да се пази от нея. И даже не
разбрало точно какво става над главата му.
Изведнъж змията се заувивала и застенала.
Един дълъг
клюн я стегнал като клещи и я вдигнал във въздуха. Тя не могла да избяга. Имала
дълга опашка. А щъркелът бил доволен от улова си.
Жабчето се
разтреперило, но успяло да види как щъркелът плеснал с криле и отнесъл водната
змия със себе си.
Било му
трудно да се опомни, но като се поуспокоило, усетило, че се радва.
Да оцелееш в
блатото, не е чак толкова лесно.
И разбрало,
че да тъгуваш за една изгубена вече опашка, сигурно е глупаво.
