СРЯДА

                 КОГАТО МАЛКИТЕ ЖАБЧЕТА

                               НЕ СЛУШАТ

                      / Приказката продължава.../

    И в това блато както във всяко друго си има правила. И който не ги спазва, му дърпат ушите.

    Всъщност знаете ли защо на жабите ушите не се виждат, скрити са? За чуването чуват, но не можеш да им издърпаш ушите.

    След като жабчето се научило да скача все по-високо и все по-далече започнало да създава проблеми на възрастните. Често се заигравало и забравяло да се прибере навреме за вечеря, особено когато  се отдалечавало от блатото.

    Възрастните жаби започнали да се тревожат за него. Ами как не! Щъркелът все по-често навестявал блатото, пък и децата на водната змия пораснали...

    А жабчето, което решило, че вече е достатъчно голямо, ставало все по-непредпазливо и все повече не слушало, когато старата жаба му давала съвети.

    И другите млади жаби решили, че не е лошо и те да си извоюват свободата.

    Започнали да не се подчиняват на реда в блатото, който бил установен откакто свят светува.

    Една вечер след като слънцето залязло, в блатото били само старите. Чакали си децата и често, често доплували до брега, за да видят не идват ли отнякъде. Нямало ги. Ами сега! Какво да правят... Старата жаба предложила да започнат да ги викат. Другите се съгласили. Започнали. Всяка жаба викала името на детето си. Но жабешките имена си приличат, та хората, които ги чули тогава, им се сторило,че викат едно и също.

    И малките жабчета ги чули. Това им помогнало да се ориентират по-бързо и безгрешно в тъмното по пътя към блатото.

Когато се прибрало и последното закъсняло жабче, старите

започнали да се карат и се стигнало до там, че се опитали да им издърпат ушите. Малките обаче веднага си ги скрили. И оттогава до ден днешен не можеш да видиш къде са ушите на жабите. А за чуването чуват...

    Затова, когато слънцето залезе, отдалече се чува как старите жаби от блатото край село Крива бара викат малките си в хор. Всяка вика името на детето си, но жабешките имена много си приличат и на нас хората ни се струва, че всички викат едно и също.

    И това се случва винаги, когато децата поискат да бъдат за малко свободни.