* * *
От мен тръгват разумни пътеки
и дъжд есенен вече вали.
Докога ще се спирам на всеки
кръстопът? От посоки боли.
И понасям простени обиди,
тайни притчи за луда любов,
за да може, когато си ида
да посипе след мен богослов.
ПОЕТЪТ
Когато поетите ги мислят за луди,
а всеки луд си има сълза,
тогава, Господи, и ти си заблуда.
Така ли е или греша?
Изкристализира ледът по стъклото
на единствения прозорец в света.
Последният залез и тъмното
плисват в стаята непрогледна мъгла.
Тогава остава светлината от погледа
на поета,
който си има сълза.